Вертикално бягане!

По време на последната ми тренировъчна обиколка в САЩ имах възможността да бягам в Гранд Каньона заедно с моя приятел Гордо. Между другото запазете тази мисъл; бягане надолу и нагоре в Големия Каньон!

За много планински и ултра бегачи е постижение да бягат нагоре-надолу през отсечен терен въпреки, че разстояние от над 30 километра не може да изплаши повечето от тях, но височината ще го направи -това са плашещи 1400 метра! Да се справят с изкачването и слизането…

Избрахме да слезем надолу по пътеката Кайбаб, която е най-стръмната пътека. Слава на смелите и безстрашните мъже, които са създали тези удивителни пътеки при най-трудните условия и без съмнение с огромни страдания. За предотвратяване на ерозията и за осигуряване на дълголетие на пътеките, строителите са използвали дънери и камъни на много места, които сега образуват стъпала. Това дава ново значение на определението за „бягане” надолу по пътеката. До известна степен говорим за безброй скокове, което означава, че достатъчно скоро краката ми трепериха от твърде нетрадиционния начин на движение. Не се опитвайте да се спуснете по нанадолнището, както някои биха направили при всяко друго нанадолнище; правейки това в Гранд Каньона само би Ви изстреляло към някой кактус или да Ви стовари върху следващия ръб на скалата….

Стигнахме река Колорадо след около 90 минути и преминахме през няколко моста преди да се освежим с най-сладката ломонада в легендарното ранчо Фантом, което е разположено по поречието на реката. Тъй като съм от хората, които обикновено опаковат повече неща отколкото ми трябват, влачех раница с всичко от първа необходимост от вазелин до допълнителни чорапи и дори чифт допълнителни обувки. Всичко това с другите подобни приключения в съзнанието ми, като някои от тя ме оставиха доста травматизиран!

Също така носех доста течности. И това със сигурност се оказа полезно, когато започнахме да изкачваме по доста по-дългата пътека „Brigth Angel” за пътя на обратно. Това не само накара претоварените ни мускули да работят, но беше също така и доста аеробно за няколкото часа, които ни отне изкачването. Пулсът ми достигна около 140 докато бавно превземахме хълма и огромния планински склон, издигнал се над нас.
   
Много от „нормалните” туристи бяха изненадани да ни видят влачейки изморени крака през зигзаговидно се пътеки и колкото по-далеч отивахме, гледка на туристи с нормални дрехи щастливо спускащи се надолу по пътеката стана по-честа. Чудя се дали всеки един от тях беше наистина наясно колко по-трудно е връщането обратно? Особено, ако носиш екстра багаж под формата на „любовни дръжки”… Е със сигурност разбраха достаа скоро :)

След повече от четири часа тежък труд бяхме отново на върха. И без желание да направим дори и една крачка по-нататък. Това са истински опити за бягане по твърда настилка надолу и нагоре от двете страни на каньона. Това би било повече от два пъти разстоянието, което пробягахме. Обмислихме нашето постижение и решихме, че не сме достатъчно издръжливи все още. Или глупави…:)